Направих първия си блог преди почти 13 години, след като прочетох някъде, че ако нямаш блог, все едно не съществуваш. Това беше във времето, докато Facebook още набираше скорост, а в YouTube имаше предимно кратки забавни клипчета. Влогърството още не беше измислено и, ако не се лъжа, имаше ограничение за дължината на клиповете.
Сега вече блоговете са нещо остаряло и никой не обича да чете текстове. За мен обаче си остава най-лесният начин за изразяване, тъй като изобщо не мога да говоря пред камера, а дългите постовете изобщо не стоят добре във Facebook и текстът не може да се форматира, а това за мен е много важно!
През годините съм създавал десетки блогове - за сериали, филми, книги, конкретни поредици, по конкретни политически и социални теми и т.н. Имах даже един блог, в който записвах какво ям и как се променя теглото ми. Четеше се.
Най-важният ми блог остана първият, който се казваше "Таратор" (защото много обичам таратор). Той беше абсолютна мешаница от идеи и теми. Общо взето всички други блогове, които създадох (и после зарязах), започнаха в таратора и след това реших да ги направя в отделен блог. Най-важната му функция, тази заради която го създадох, беше да е нещо като личен дневник.
За някои от вас може да е странно, че не ми е достатъчно просто да хвана една тетрадка и да си направя дневник. Всъщност съм пробвал, но имам някакво отклонение - не мога да пиша, ако няма кой да ми прочете написаното. Да, пробвах да си внушавам, че някой ще ми чете дневника и го пишех точно както пиша това сега, а не като по филмите със "скъпо дневниче", но пак не се получаваше, така че си останах с таратора.
Мишо обяснява защо на 30-годишен старец му е притрябвал дневник
Предполагам, че когато човек е в залеза на живота си, като мен, вече не се нуждае от подобно средство за подреждане на мислите, но и на мен, като на много други хора, 2020 г. ми се отрази доста негативно в емоционален план.
Сигурно всичко по някакъв начин е свързано с пандемията и локдауна, макар и в моя случай непряко. Случиха се обаче няколко неща, които разтърсиха илюзиите ми за отношенията ми с хората, накараха ме да се видя в нова и негативна светлина през техните очи, а това разби вярата ми в собствената ми значимост.
Тараторът винаги ми е служил за отдушник в такива ситуации. Просто пиша един текст, казвам си как се чувствам, какво съм правил, какво ми се иска и какво ме дразни, след което хвърлям този текст в интернет пространството и чакам. Като писмо в бутилка този текст се носи и понякога някой го намира. Тараторът ме запозна с някои страхотни хора, които са ми помагали не само емоционално, но и по други начини - запознах се с фенове на Стивън Кинг, които ми помогнаха страшно много да си допълня колекцията от Негови книги (както знаете, ако сме разговаряли поне веднъж, имам абсолютно всички издания на книгите Му на български).
Та тази емоционална година ме накара отново да искам да хвърлям текстове в интернет и да видя кой ще им обърне внимание, макар и да знам, че времето на писмата в бутилки мина и никой няма да отвори линк, който води извън Facebook, а още по-малко да прочете толкова дълъг текст. Ще се почувствам по-добре дори само да знам, че съм споделил и ако някой прояви интерес към мен, ще може лесно да ме намери.
Мишо обяснява защо "Таратор" вече не е подходящ?
Ако бях започнал да пиша това в края на 2020 г., щях да си се върна към таратора. Но от 1 януари 2021 г. вече съм съвсем различен човек. Или по-точно съм се запътил към това да стане друг човек. Това не е някакво новогодишно обещание, а е реалност извън моя контрол, която едновременно бавно и ужасяващо бързо се задава в бъдещето. В съвсем близкото ужасно далечно бъдеще. Скоро ще мога да обясня по-добре.
Естествено и аз, като всеки човек, се променям постоянно, макар и като цяло интересите ми да остават едни и същи. Отка22кто започнах блога си през март 2008 г. не се е променило това, че см много голям фен на Стивън Кинг и на "Хари Потър". Но аз съм се променял толкова много пъти, че няма никаква консистентност в постовете ми в стария блог. В един пиша колко съм страхотен и щастлив, в друг обяснявам, че животът ми не струва нищо и чакам с нетърпение смъртта. Понякога пиша хумористични стихчета и коментари, друг път разглеждам сериозни теми за политика и религия. Един човек веднъж се свърза с мен, за да ми благодари, че с блога съм помогнал на него и на негов приятел да разрешат исторически спор.
В това няма нищо лошо и аз си обичах таратора такъв, какъвто е, но новата помена в живота ми е толкова рязка, че просто не кога да се върна към хаоса от миналото. Само докато си мисля за всичко това и започва да ми става трудно да дишам. Дано не е COVID.
Мишо писа и сега приключва
Това е, започвам новия си онлайн дневник (надявам се Радина също да се включва понякога). В него ще говоря за всичко, което ме вълнува, с изключение на две теми - "Хари Потър", защото има друг блог (разбира се) за това и темата за "джендър"-а, която много ме вълнува в последните месеци, но по нея предпочитам да пиша постове във Facebook, защото това ми помага да съм горе-долу кратък.
И сега ще изпреваря въпроса на някои, които ще попитат защо трябва да ги интересува какво си мисля или какво ми се е случило през деня. Не трябва! Никой не е длъжен да се интересува от мен, както аз не съм длъжен да се интересувам от никого. Пак казвам - писмо в бутилка.
